Добре дошли в болярския ми дом!

Разкази за било и не било по нашите, български земи!

петък, 10 април 2015 г.

Предателство и любов



Думите на снаха й я жегнаха дълбоко в сърцето. Двете жени си говореха винаги откровено, казваха истината и никога не се нагрубяваха или озлобяваха една срещу друга. Отношенията им от първия ден бяха почти като на майка и дъщеря. С тази разлика, че са снаха и свекърва.
Днес си говориха за младостта, за любовта и снахата мило я помоли да й разкаже за нейната младост, за нейната любов, сватба. Анка се размекна, влезе плахо, на стъпки в спомените си, после се потопи дълбоко. Младостта й я обгърна с мека хлад, все едно в горещ летен ден влиза в не много студена вода, която я охлажда и гали тялото й. Младостта се зареди пред възрастната жена, тъжни и бедни дни, после трепети и вълнения, а после, ех после..... Разказва и разказва на снаха си, но не я виждаше нито чуваше . Само говореше за това, което виждат очите й, обърнати назад. Затова думите на снахата я стреснаха като летен гръм и я зашлевиха като силна ръка.
-Майко, ти си толкова добър човек, защо си постъпила така подло? Не мога да повярвам, че си способна на такова нещо. Какво спечели от предателството, какъв беше животът ти и струваше ли си?
Наистина, стъписа се Анка, струваше ли си. Този въпрос нема смелост да си зададе никога през живота си. Никога. Дори на ум, дори пред себе си камо ли пред друг не изрече съжаление или обвинение и разкаяние.
Някога, когато беше мома за женене живееха много бедно. Нямаха земя. Майка й работеше по чужди имоти, баща й всяка сутрин отиваше до близкия град да търси работа на парче. Изхранваха се само от туй, което произвеждаха в малката градина към бедната си къщица. Анка имаше още две сестри, а тя беше най-голямата. Повдигаха се момички вече, приятелките им за годежи и сватби приказваха, а Анка и сестрите й не смееха дори да помислят. Кой ще ги поиска тях? Бедни, боси и голи, даже чеиз нямаха, нито сандъци да го наредят вътре. Нищо си нямаха. Малките сестри отидоха слугини в града, а Анка вече мома за женене, остана при техните да държи къщата, а те да работят людското.
Тогава приятелката й, от чийто двор я делеше само ограда една вечер тайничко й сподели, че ще я годяват. Как, защо,откъде, питаше Анка и сърчицето й трептеше от вълнение заедно с това на приятелката. От града бил, имали много стока, овчарници извън града, къщи при кошарите и други в града, земя. По-голям бил от тях десетина години, но силен, як, работен. Двама братя били, ама баща им натрупал стока и имане и за двамата да има.
-Божке, Дено, блазе ти. Чист късмет е това, ама вашите са по-имотни, затова и родът на този човек се е спрял на тебе. При мене кой ще спре, та аз си нямам нищо - натъжи се Анка.
-Не се коси, сестро, и за тебе жених ще се намери. Ти пък си хубавица. Какво лице имаш, колко мила усмивка, косата ти равна няма. Домакиня си, добра си и сговорна, бедно, но хубаво се носиш. Подребата, която можеш никоя селска мома я не може. Ще те поскат, небой се - така утешаваше Денка своята най-близка приятелка.
- Нали ще дойдеш да шеташ на годежа ми, Ано? Нали ще дойдеш - запрегръща я тя - Да наредиш масите като за гражданя, да слагаш манджите и почерпките, ти знаеш и можеш, пъргава си и по градски шеташ.
Иска ли питане, в деня на Денкина годеж Анка отиде отрано у приятелката си. Сплетоха косите си, подредиха голямата стая за гости. Майките им готвиха, шетаха, бащите влизаха и излизаха притеснени, все ракията и виното гласиха. Кога сичко приготвиха, двете момички облякоха празничните премяни. Красиви бяха и двете. Анка, макар и по-бедна, с по-скромна рокля, грееше до приятелката си все едно тя щеше да е годената.
Никога не забрави Анка този годеж. Тежки годежари дойдоха, граждани хора, имотни. Свекър, свекърва, девер и годеникът. Голям мъж, едър, силен, цялата вечер дума не пророни, нито пък усмивка. Анка и майка й цяла вечер шетаха, принасяха и отнасяха блюдата, вкусните манджи, потните кани и шишета. Кандидатът за Денкината ръка мълчеше, хапваше, надигаше чашата и понякога хвърляше тежки, тъмни погледи към Анка. Сърцето й трепваше, обръщаше се в гърдите и аха да изскочи от гърлото, но се спираше там и тя едва си поемаше въздух. Бузите й руменееха, после ставаше бяла като платно. Не чуваше нищо, не виждаше никого. Само донасяше, отнасяше и мярваше тъмния поглед на годеника. Разговорите на масата вървяха, отначало буйно, весело, после се утаиха и накрая напълно замряха. Старите зеха да казват туй-онуй, да подсещат младия мъж от града, че е време да тръгва, ама преди туй трябва да каже защо е довел тука родата. Той мълчеше и тежко гледаше надолу. Поизкашляше се баща му, майка му подсказваше, че май ще тръгват вече, но той не отваряше дума. Денкините майка и баща, Денка, бледнееха и кършеха ръце под масата, но мъжът мълчеше. Най-накрая стана, дръпна стола отривисто назад, рече :”Сполай ви и довиждане”, и излезе из къщата. Родата му го последва вземайки си довиждане с момините роднини и всички се качиха на файтоните, които ги отнесоха към близкия град.
Годеж не стана. Денка цяла нощ плака, другите дни после все плака. Майка й не смееше из село да се покаже, нито хората да погледне. Анка тешеше дружката си и не се отделяше от леглото й.
Докато след неделя в ранния следобяд един файтон спря пред Анкините порти. Конете запръхтяха и звънът на безбройните им звънчета стресна задрямалата и омъчнена махала. Мъжът от града, Денкиният годеник, слезе бавно от файтона и всички зачакаха какво ще стори. Явно се беше засрамил от държанието си, опомнил и идеше прошка да иска и ръката да иска на Денка. Не, мъжът подмина Денкината порта и почука у Анкини. Изскочи майка й, посрещна мъжа и го покани да го заведе у съседите, но той я спря с ръка и пое навътре към къщицата им. Бедно, но винаги чисто и преметено беше у тях. Наведе се едрият мъж, прекрачи прага, дръпна един стол и се отпусна. Бащата на Анка излезе от вътрешната стая гологлав, подаде ръка на госта и се засуети. Майка й стискаше ръце под престилката си и правеше знаци на Анка да налее поне вода. Друго нямаха за гости. Вода и сладко от стъргана дюля. Побърза Анка, извади корупчето пълно със сладко, малките лъжички, две стъклени чаши, четири сладкени чинийки, малки като напръстничета. Постави всичко, което имаха като най-ценно и само за гости мвърху подноса и го занесе пред госта. Всички мълчаливо я чакаха.
-Вижте, зная, че идвам самичък, но такова решение взех. Харесах Анка, вашата дъщеря, миналата неделя у комшиите ви кога гостувахме. Разучих коя е, как се казва и каква мома е. За мене ще кажа, че жена си гладна няма да оставя. Затуй дойдох да ви поискам ръката й. Ако вие сте съгласни да ми я дадете за жена, до другата неделя сватба ще направим. Чеиз и зестра не ща никаква. Зестрата ще е Анка. Разходите по сватбата ще са мои. Искам сега да чуя думата ви.
Анка едва успя да остави табличката на масата. Причерня й, ушите й запищяха, свят й се зави, пребледня и се строполи на близкото одърче. После като опарена скочи и сълзите й закапаха.
- Ами то, какво да кажем - замънка баща й - голяма чест е това за нас, ама Анка да каже. Речи чедо, ти съгласна ли си, че то така отведнъж и неочаквано - още по-объркан говореше баща й, почти шепнеше. Майка й онемя и дума не можа да отрони.
Мъжът се обърна към нея:
-Анке, твой ред е, кажи и ще тръгвам.
Какво да каже, какво. Още миналата неделя като го видя да слиза от файтона пред Денкината порта го хареса, още тогава стомахът я сви, а сърцето й запърха. Какъв мъж! Късметлия е тая Денка, живот ще си живее с него. Имотен, възрастен, голям и хубав, в града живее. Ще си относи на дрехи и гиздила, ще живее като градските кокони, а Анка знаеше как живеят те, че беше им слугувала от малка до момичка. После, кога улавяше погледа му върху себе си отмалата я връхлиташе като буйна и мътна вода, като вихрушка и свяст не й оставяше. Дълго се чуди защо не направи годеж този мъж за Денка. Ето отговорът, нея е харесал, бедната Анка, красавицата.
- Ами....съгласна съм - се чу да шепти с пресъхнало гърло и разтреперани устни.
После всичко се завъртя като в панаирджиски калейдоскоп. Шарено и черно-бяло, блестящо и сиво, тъмно и светло. До неделята сватбата стана. Анка беше нежна и красива булчица, такава рокля по село не бяха виждали, такова було, такава тежка сватба. Денка и семейството й се изселиха, продадоха къщата си и заминаха нанякъде, не искаха да живеят дори до Анникинте родители. Преди сватбата още Денка само две думи каза на приятелката си и Анка не ги е забравила до ден днешен. Животът не беше нито лош, нито пък много хубав за бедното момиче от село,станало гражданка. Добра беше Анка, напреко на никого не каза в мъжовото си семейство, нито пък на мъжа си. Не гладуваше, имаше си всичко, две деца отгледа, зет и снаха завъди. Мъжът й беше суров човек, нежна дума и ласка никога не получи, но и лоша не й каза. Беше безкрайно пестелив и имотен, всичко си имаха, но не живяха охолно. Не бяха на село, но все едно не бяха и в града. Ред, дисциплина и труд, това беше в тяхното семейство.
Като от дълбок сън се събуди Анка, погледна снаха си. После мило й се усмихна, потуп я е по нежната ръка и рече:
- Зная, маме, зная. Само едно ще ти река и туй не е извинение, нито оправдание. Годежът, който баща ти идеше да направи с приятелката ми беше нагласен сватлък. Не бяха се виждали никога. Туй, което се случи между него и мене беше дето му викате сега - любов от пръв поглед. Беше нещо голямо, внезапно, силно, тъмно и в същото време разтърсващо,непреодолимо, стряскащо, фатално. Нямаше как друго да стане. Ти ме попита струваше ли си. Струваше си, дъще. Една такава любов, без думи, но за цял живот, винаги си струва. Не мислиш ли?

Милка Маркова.

петък, 20 март 2015 г.

Сватба


Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.
Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.
В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.
Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.
Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.
„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.
Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.
Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.
…..
Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.


Милка Маркова.


и

четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Земята на розите

Сивееше вече, снегът тихо застилаше притихналото село. Нощта с потайни стъпки слизаше от гората и влизаше в селото. Прикриваше се зад кюшетата, надничаше през прозорците. Мракът се настаняваше по дворовете и се утаяваше зад дуварите. Уличните лампи едва мъждукаха, притихнали под ласките на падащите снежинки. 
Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа, хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец. 
Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.
Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше, работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.
После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още. 
Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз, онзи да им поработи, че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха, че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше да им каже защо са парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.
Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите. 
Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.

Милка Маркова

вторник, 24 февруари 2015 г.

Българска  трапеза




Току задуха някоя нощ южнякът, запеят капчуците и сутринта като станем виждаме,че дебелият сняг е отънял. Мътни поточета топят леда по улиците. Усеща се краят на зимата.
Майка се задава откъм мазата с една тава зеле и казва на баба: „Ей това е, на, тая година успяхме да свършим зелето навреме. Топлото няма да го ягмоса.” Баба поглежда доволно над очилата и продължава да плете чорап. Нищо,че зимата си отива. Те чорапите не щат хляб и вода. Ще ги прибере в сандъка и наесен като задуха ей ти тебе готови чорапи. Извадила е майка и последните осолени кокалаци от прасето. Изкиснала ги е добре, да се обезсолят, сега ги заравя в ситно накълцаното кисело зеле и последното зимно ядене ще къкри до обяд върху печката. Бавно, на огъня от дърва ще се свари и ще си оближем после пръстите. Подчервява го майка с червен пипер, смлян от изсушени червени чушки от нашата бахча. Накрая, преди да се свари ще му бодне едно малко листенце дафинов лист, да не ни е тежко после като го ядем.
След ден-два като се стопи снега, щом по припеците се покаже копривата, майка слага вълнена ръкавица и внимателно накъсва цяла тава връхчета й. После прави най-вкусната копривена чорба, която сме яли някога. Задължително пуска във врящата вкусотия една суха люта чушка, за здраве както казва, малко оризец, млад джоджен. Сърбаме после, а тя казва: желязо ни трябва вече, зимата ни е изпила.
Няма да се мине дълго и ето идва Великден. Варени яйца, зелен лук и марули на салата, козунаци. Някога, поне в нашето село беше така, за Великден не се колеше агне. Агнетата се раждаха през зимата, не както сега есента. Грехота беше сукалче малко да го заколят, особено, ако Великден е през март или април. Тогава се колеше стара тлъста кокошка, но която не снася яйца. В краен случай, ако няма дори  петел, се коли носачка кокошка. Прави се кокоша чорба, оризато. Пече се и баница от лопуш, ако е прораснал вече. Не е ли още,  се прави солена баница със сирене. Подир Великден пак се минава на постно, лопушена чарба, или копривена, или от киселец. Редува се със зрял боб, картофи на яхния, леща. После идва Гергьовден. Тогава се коли агне или яре, кой каквото има. Понякога съседи или  роднини се разбират кой кога да заколи, разделят си месото. Нямаше хладилници и затова, ако днес дядо заколи агне, дава на съседа половината, съседа ще заколи след седмица или няколко дена и ще му върне. Така хем наречените добичета се колят, хем се похапва по-дълго месце. Подир агнешкото пак ще похапнем постно. Картофите вече са свършили, а пресните още не са готови, затова на тяхно място се правят постни сърмички от млади лозови листа.
Щом зазреят черешите, веднага се прави черешеница. Не помня точно как се правеше, мисля,че се заливат с вода и се оставят затулени като се разбъркват, но какво още се слага , за да ферментират не зная. Когато водата им стане резлива, а черешите придобият много приятен възкисел вкус, се консумират. Особено когато е започнала копанта на царевицата,  на слънчогледа. Носят си на къра и разквасват уста. Чудесно питие. Подир черешите идват петровките ябълки. Те според днешния ни вкус не са много сочни и вкусни, но имат същото въздействие - да освежат и разхладят, тръпчиви са. Тогава се коли и първото младо пиле за годината. То още почти няма тлъстинка, но чорбичката му е лечебна, дава сила на земеделеца в трудното ежедневие. После идват крушите , които зреят по жътва. Запомнила съм, че тогава на къра се носи чорбица от зелен боб  или се прави попара от сух хляб надробен в смес от оцет, захар и вода. Не съм вкусвала по-ободряващо ядене в горещините. Като казах хляб, та си спомням, че маята за замесването му се правеше от хмел. Във всяка къща имаше хмелен храст. Хляб се печеше веднъж в седмицата и освен специалните питки, които печаха за нас децата и една за дядо, не се ядеше топъл хляб. Киселото мляко се „режеше” с лъжицата , толкова гъсто и мазно беше.
През това време , ако случайно някоя кокошка заклещи крак нейде и го счупи, или пък е имала „късмета” да влезе да рови в градината и дядо я е хванал, то тогава трапезата ни се облажаваше с кокоша чорба и лучена яхния. Никакви тежки манджи. Когато през ранната есен зазрееха дивите круши, то тогава се правеше крушеница или крушена чорба в една голяма каца. Пак на принципа на черешите. С тази крушена чорба после се заливаха  трушиите вместо с оцет. Забравих да кажа,че задължително се правеха летни краставици кисели и летен кисел зелен чесън. Те се консумираха също през усилното време на жътва и вършитба. Тогава вече се печаха и чушки, пържеха се в един огромен тиган пресни картофи, правеше се лятна манджа, имамбаялдъ, летен гювеч кьопоолу с много чесън. През цялото това време по изключение се изпържваха по две-три яйца на човек, предимно на децата. Яйцата се продаваха, но се правеше компромис: понякога дори да се сварят за закуска, ако няма време за друго.
За есента какво да се говори. Тогава има плодове и зеленчуци, правят се туршии, маджуни, сладка. Правеше се пестил от сини сливи-сгъстен много мармалад и изсушен, после се режеше като бонбони. Върху гардеробите в стаите където не се живее се нареждаха дюли, зимни круши да доузряват и жълтеят. Прибираха се зимните ябълки, ряпа, алабаш, картофите. Тогава се заделя една овца, разбира се ако има такава, която не може да ражда и се коли. Може и млад коч. Есента се правят курбани за здраве, за благодарност, за сборовете. Пълнят се каците със зеле, с пипереница и малките качета с кисело домати, кисели морковчета, люти чушки. По сачаците нависват нанизи от червен пипер и люти чушки, плитки зрял лук,чесън. Сушаха се нанизи гъби-припанки. Плодове: нацепени ябълки, сливи, круши се сушаха на слънце или в специалните сушилни, които есента дядо правеше. През зимата се ядяха на ошав или ей така на „сухо”.
Завали ли снегът, се тръшва и шопаря, обикновено годинак. Тогава гледаха не да е крехък и млад, а да е годинак,че да има за всички месо, кожата му да е здрава, защото я деряха, сушаха и правеха от нея цървули. Ако някой е носил цървулки знае за какво иде реч.
От прасето пък ще направят кървавица, наденица, ама оная, кълцаната, с люти чушки вътре. Не за наядане, а за мезенце. После ще я режат „на гребен” по парченце - две, ще я сложат върху дилавя и ще я запекът върху жарата, ще кусват и ще дигат чашата с червено вино на един дъх. Ще осолят двата бута да съхнат , че от тях резват по една порязаница чаак по жътва. Пълнят „патето” на прасето , сушат го после до бутовете. Него го хапват по малко кога копаят напролет, да не е само голо от копривената чорба, за малко силица. Сланината осоляват, рибиците, кокалака и ребрата, и цяла зима се готви по малко, че да стигне до марта. Сланинката може и нея на гребен върху жарта да припекат или пък на парченца с чесън и ракийка, за хатър. Една част се оставя пак за доядане на пролет, с чорбицата.
Ракия и вино пълнеха в бъчвите, но ей така не се пиеше на воля. На празник или ако дойде човек за нещо, да го почерпят. То празници пък дал Бог през зимата, ката ден. Студена ракия не се пиеше, от нея втрисало. Грееше се в джезвето с ябълка, карамфил, мед. Правеше се и греяно вино в най-лютите снегове, с чер пипер.
За закуска сутрин през студените месеци се правеше чай от липов цвят и сиренце или печена филия с мас, попара от сух хляб залята със запръжка от лук или праз, червен пипер и зелева чорба, люта чушка на дребно. Попара от сух хляб, гореща вода и счукани орехи. Пиеше се кафе от леблебия и ръж изпечени прясно и току-що смлени с мааалка добавка на истинско кафе.
Зимата печаха тикви, варяха царевица, правеха курабийки, черпеха се с мед и орехови ядки, пукаха пуканки. Хората от моето село имаха доста роднини заминали да работят и живеят във Варна и през зимата не липсваха деликатеси като бадеми, фурми, сладко от смокини, риба паламуд и торук-осолена.

Ей такива неща си спомням. От далечината на днешния ден разбирам кое защо се е правело. Нали днес всичко знаем, но нищо не правим за доброто си хранене. Тогава пък не са знаели точното съдържание на витамини и минерали, но пък са знаели кое как и кога, и са го спазвали желязно.
Вероятно пропуснах много неща, но в основни линии за това се сещам.
Винаги имаше пълни торби с орехи, липов цвят, разни билки, сушени плодове -круши, сливи,ябълки, шипки, дренки, какво ли още не?



Милка Маркова

неделя, 22 февруари 2015 г.

Снахи

Ех, ширинето хукнало напред, до де ти око види. Нивята жълтеят благодатно, а пожънатите дишат с пълни гърди, отдъхват. Тежко снопи по кръстците чака колата да го извозят по харманите.
Жътва е усилна и дядо Добри рано изкара воловете, впрегна колата. Слънцето озаряше изтока, а той бързаше изгрева да ги свари на път. Подвикна на булките да тръгват. Скокна като млад между ритлите, бутна гърбовете на двата вола с дългия остен и те  потеглиха. Катран беше сложил  на главините, да не скърца никъде, леко да върви колата.  Тежко й снопито, да не стане по пътя някой сакатлък.
Птичките в надпревара огласят храстите край пътя, въздухът тънък и чист, дишаш, дишаш и душата ти се пълни с радост.
Не спираха зад него да шушукат снахите. Стана драго на дядото в душата. За две години пет сватби дигна. Зор беше, но той къташе от години жълтици, че петтях му сина един подир друг се въдиха, пак тъй щяха да се заженят. Тъй и стана. Като тръгна най-големият, че и петимата подире му. Отсрами се дядо Добри за възхита на цялото село. Пет сватби за две години, пет снахи като звездици влязоха в големите му двори. Шетаха булките, помагаха на баба Добревица. Метяха широките плочници, менците все пълни с вода държаха, светна къщата, дари наредиха, градинките с цвете напълниха. Дом голям имаше дядо Добри, за всеки син по одая, судурми и изби, дамове, пълни с добитък.  Хлябове всеки ден се печаха, гозби се готвеха, работа се вършеше. Ей го и днес. Синовете му станаха още по-рано и подкараха пет двойки волове с ритлените кола към голямата нива. Цял ден снопи ще возят. Дядо Добри натовари снахите на своята кола. Ще ги закара на нивата до корията, там има просо да се дожъва. Като се втурнат и петтях в чакъма до вечерата нивата ще е пожъната. Млади са, чевръсти. Няма да наема жътвари за просото.
Ей, къде е корията, остави дядо Добри снахите  и обърна колата към голямата нива. Вечерта ще дойде да ги вземе докато синовете му се погрижат за добитъка по двора и приготвят всичко за вършитбата на другия ден.
Скокнаха младите снахи, оправиха престилките и кърпите си, оставиха торбичките в края на корията. Скътаха бъкела с вода на сянка, да е студена. Жегата ще е голяма тоя ден, жетва се лесно не жъне. Поседнаха под дървото, заприказваха, засмяха се. Далече ще са днес от зоркият поглед на свекървата, от усмивката под мустак на стар свекър и изгарящите погледи на стопаните си. Целият ден е за тях, ще работят както и колкото искат.
Смееха се на воля, подкачаха се, беше им светло на душите. Най-малката чевръсто се изправи  на крака и хукна навътре в гората.
- Къде мари, лудентино, - викна най-голямата след нея.
- Елате, елате да видите чудни цветя. Няма такива по къра, елате да наберем - извика малката снаха.
- За какво са ти цветя, даже венец да свиеш на тая жега до вечерта на сухи билки ще стане - усмихна й се другата.
- Елате, елате, кой каза,че по жегата ще седим - заливаше се в смях малката и късаше цвете подир цвете.
Донесе  голям букет и седна до каките си. Истина  почна венец да вие. Другите и те посегнаха, после ставаха да берат още цветя,че не им стигаха. Кичеха се по главите, оглеждаха се една друга, дотуряха още цвят. По някое време им се прияде, бутнаха в торбичките и видяха какви благинки беше сложила старата им свекърва. Похапнаха, пийнаха водица и полегнаха. Гледаха синьото небе между дърветата, как трептят листата, шепнеха си разни тайни, смееха се. Леко ги галеше горският ветрец, любеше белите им, млади лица, приспиваше ги. Не усетиха как дрямката ги налегна. Млади, нощите малки им се сторваха, доспиваше им се. Свободата на деня ги люлееше, а сънят  нежно докосваше блесналите очи. Така, сладко заспали, петтях етърви изкараха деня на свекровата си нива.
Той пък се изниза леко, слънцето затули с един лъч усмивката си и се търкулна към златните палати. Една по една булките отваряха очи, сънени, със зачервени бузи. От нивата им помахваше  непожънатото просо, сенките ставаха все по-дълги. Скочиха  уплашено, заоправяха се. Чудеха се какво ще кажат на стария си свекър, защо нивата седи непожъната. Ей го и той кара воловете с колата по прашния път, иде да ги прибира.
Най-малката  тихом рече:
-Каки, да мълчите, дума да не продумвате. Аз ще намеря какво да кажа на стар свекър.
Още отдалече дядо Добри видя нивата небутвана, а снахите скупчени в края на корията като уплашени пилета. Зачуди се старият свекър. Не беше голяма, просото хубаво и право, леко се жъне, що е станало.
- Тате, -  поде малката още преди да поздрави - ти знаеш ли ,тате, какво чудо стана. Сей ли се нива на кръстопът, тате, пращат ли се снахи да я жънат. Щом ти замина турци изскочиха от корията, разиграха конете си, нас погнаха. Разпиляхме се из гората, цял ден от тях бягахме и се крихме, не посмяхме в нивата да влезем.
Засука мустак стар свекър, видял вече отъпканата трева под дърветата, венците от цветя, празните торбички. Пък и знаеше той от стареите на селото,че турци тъдява тез дене няма. По туй време мъжете в селото зорко пазят, съгледвачи имаше по цял ден, зер жътва се жъне. Турците и те гледаха да не пречат на раята да прибере зърното, че данъци ще плащат с туй зърно.
Направи се дядо Добри,че вярва, реши,че дума няма да каже нито на мъжете им, нито на свекървата. Млади са, хубави и работни, прошка ще им даде.
Натовари петте гиздосии на колата, подкара воловете и само от време на време засукваше мустак и хитро се подсмихваше на себе си.


По народната песен „Дядовите Добреви пет снахи”


Милка Маркова

събота, 21 февруари 2015 г.

На гости у чорбаджи Златю

Конникът дръпна юздите, потупа коня по шията, поглади гривата му и вдигна поглед към тежките порти. Чимширени порти, високи, потъмнели от времето. Чисто преметено пред тях, калдъръмено, да не се внася кал в двора. Малката порта с тежка халка върху грейнала розетка. Мъжът се изправи  на стремената, отметна леко крак и скокна на земята. Оправи палтото, намести астраганения си калпак, пристъпи и почука с халката на малката порта. Имаше търговска приказка с чорбаджията. Лесно намери къщата му, най-личната в селото и сега пристъпяше в очакване някой да отвори. Чуха се ситни стъпки откъм двора, мандалото се вдигна и на прага застана чорбаджийката. Стройна жена, пребрадена „нависоко” с красива зелена кърпа, веждите й тънки, черни, извити, украсяваха бяло лице. Очите й тъмни и дълбоки гледаха от високо, но в тях гореше топло пламъче. Личеше си, че очакваха госта защото едва ли всекиму отваря лично стопанката на къщата.
Гостът взе кожената чанта от седлото, а пъргав слуга притича от нейде и пое поводите на уморения кон. Жената го покани навътре. Чорбаджийската къща се кипреше в дъното срещу портата, под сянката на стар, клонат дъб. Висока,  каменна ограда обрамчваше голям  зелен двор. Покрай нея растеше здравец, гюл розов и бял, гирляндо. Имаше  няколко средиземноморски храста, които навярно чорбаджията е донесъл от далечните си пътувания по работа. Чемширът тъмен и бухлат зеленееше до красива чешма. Чучурът й пиринчен, лееше вода в дълбоко корито и пръскаше разхлада наоколо. Грееше червено мушкато, а още по-червено грееше губерът покрил миндеря до чешмата. Върху му пък беше  поседнал сам чорбаджи Златю. Тежко се надигна той и тръгна към очаквания гост. Гологлав, с бяла разгърдена риза, опасан с широк пояс, алафранга панталони и леки чехли на краката. Здрависаха се насред двора, запитаха се за здравето, търговията и чорбаджията покани госта на миндеря. Махна с ръка към жена си и тя потъна в долния кат на огромната къща. Поседнаха мъжете, подвиха крак „по турски”. „Голям двор, чорбаджийски и добре нареден” - помисли си гостът. Под колоните пред къщата, тънки и стройни, върху плочника, бяха подредени пръстени саксии с безброй мушката в тях. Нацъфтели бяло и червено развеселяваха кафявото на къщата. Високи прозорци с виенска дантела зад стъклата, вита външна стълба, украса на сачака,  говореха за богатство. Чорбаджийката, застанала между колоните  нещо наставляваше прислугата. „Като икона красотна.” - мярна се в главата на госта, но продължи да слуша чорбаджи Златя, който му разказваше за таз годишния добив на вълна, за качеството й. Слугите донесоха голяма паралия от светло източно дърво. Краката й, струговани и украсени с резба, виждаше се, че е донесена отдалече. Постлаха върху й красива кенарена покривка, обрамчена с нежна дантела и проблясваща с избелената коприна на тъканта си. Наредиха порцеланови изписани филджани за кафе, кристални чинийки  пълни със смокиново сладко и сребърни лъжички. До тях оставиха стъклени дълбоки чаши, пълни с ледена вода от дворната чешма. Разсипаха димящо и ароматно кафе, после всички потънаха обратно в дълбоките стаи за прислугата. Стопанката бавно премина по зелената трева на двора, приближи, огледа софрата, с тих и напевен глас покани мъжете „да им е сладко” и „наздраве”, после царствено се отдалечи.  Над миндеря хвърляше рехава сянка голямо люляково дърво. Около него в ниското, пълзеше зеленика, украсила се с нежни синкави цветчета. „Личи,че чорбаджи Златю търгува и с Изтока, и на Запад” - си каза на ум гостът. „По всичко личи, по къщата, двора, софрата, филджаните. Добър търговец ще да е, дано стане пазарлъка. Добре ще е и за моите работи да имам достлук с такъв човек”. Очите превземаха пъстрите цветя на отсрещната страна в двора, покрай самата ограда. Там  стената прекъсваше от висока порта. Зад нея слугата беше отвел коня на пристигналия гост, навярно там беше стопанството на къщата. Отделено, да не се  вижда, да не пречи на чистота и красотата на предния двор. Пътеката пък от голямата порта, настлана с широки цепени плочи отвеждаше току пред витата стълба  на къщата. Същите плочи настилаха пред къщата под големия чардак. Този чардак хем пазеше сянка на долните стаи, хем даваше простор за горния кат. Зад изящната му преграда, плетена както тази на перилата на стълбите, се виждаше нежно приведена главата на чорбаджийката. Седнала в сянката тя бродираше, издигаше високо бялата си ръка, после отново я допираше до полите на роклята си. Птичи песни долитащи от скрити дървета наоколо допълваха омаята на този двор.  Мъжете отпиваха горещо кафе, пушеха наргилетата си, бистреха восточната и европейската политика, обсъждаха търговските дела.
Гостът все поглеждаше тайно натам където блестеше в полусенките свилената кърпа, пребрадила най-прекрасно лице. Още на портата черните очи що блестяха под тънките вежди бяха стоплили душата му, бяха разляли  по цялото му тяло сладка омая. Много пътуваше, на много търговци гостуваше. Такава жена никъде не беше срещал. Хубава, достолепна, облечена богато и по модата, но по нея нищо излишно не смущаваше погледа. Едно спокойствие,  една тиха радост бликаше от стопанката, домът й беше така подреден, че на човек му ставаше драго да седи  ей тъй, под сянката. Да пие кафето си, да диша леко и да чезне от сладки мисли.
Разговорът на госта с чорбаджи Златя трая амен до пладня. По някое време мъжете се надигнаха, стиснаха си силно ръцете, което идеше да рече, че се бяха разбрали по търговските дела и оставаше да завъртят съглашението си.
Неусетно  чорбаджийката беше слязла от чардака и тихичко приближила към тях . Слугата изведе коня отпочинал и нахранен, напоен с бистра кладенчова вода. Двете крила на голямата порта се разтвориха, гостът и конят излязоха вън, на калдаръма. Чорбаджията изправи снага,тежко положи ръка връз рамото на жена си и рече:
-Ха, на добър път и кога идеш насам заповядай в дома ми отново. За другото хората в дюкяните ми на Изток и по Европата ще се погрижат.
Видеше се беше доволен от посещението на този мъж и от търговската  спогодба помежду им.
Гостът скочи леко на стремената, допря ръка до астраганения калпак, дръпна юздите. Конят леко се изправи на задните си крака, изпръхтя и копитата му отекнаха по калдъръма. Тиха въздишка се откъсна от гърдите на чорбаджийката, прехвърли тежката си плитка, паднала на гърдите,  връз гърба си и полека влезе в големия, зелен двор. Слънцето сипеше злато отгоре, денят напираше да преполови. Чорбаджи Златю вървеше доволен към миндеря в дъното на двора, а божиите пилета по дърветата се унасяха в сладки песни.

Милка Маркова


Спасената църква

Посвещавам на жителите от село Пенкьовци в община Трън, Област Перник.

Далече беше още агарянина. Донасяха са слухове,че иде, за золумите и разрухата се говореше. Думаха,че събаряли светите обители из селата, ограбвали ги, туряли ги на огъня.
Хубава църквичка имаха хората в малкото село. Широчка, с колони отпред, като старите дворци в Търнов. Първенците бяха викали майстори от далече, чак от столнината, да я строят, да я красят. Да прилича на болярските и царските, ако да е малка.
На изток България бързо се сриваше под ятагана, убиваха хора, палеха села и градове, съсипваха църкви и манастири.
Събраха се селяните в църквата си, стареят се поизкашли и рече:
- Братя, работата на добре не отажда. Българско гине ката ден. Мислихме тука със светиня му, гадахме и решихме. Църковната утвар ще закопаем в земята, тука, в олтара. Иконите и тях ще закопаем, ама първом ще увием у восъчно платно. Вие, братя, всеки да впряга колата си още днес и да кара пръст. Накопавайте, товарете и карайте пръст, ама всеки от различно място. Да не се личи, че е копано. Карайте, братя и да насипваме върху Божия храм, да затрупаме обителта. Най-отгоре ще нарежем чимова трева и ще наредим, храсти щем насади, се едно могила насред село има. Да са пази тайната от всеки, да опазим християнския си храм.
Тихо излязоха из църковните двери мъжете, запрегнаха воловете и завозиха пръст и тревни чимове. Не мина време, насред село изникна не голяма могила, покрита с трева и храсталаци. Овчици пасяха връз нея, децата си играеха там.
Дойде ред и това българско село падна под ятагана и потъна в тъмната робска нощ. Селяните опазиха тайната на могилата си, поколенията забравиха що крие тя. Вековете се нижеха в неволи и мъка.
Кога дойде пак българско, кога изгря свободата, Бог реши да върне на потомците в селото божия храм. За награда, заради техните деди, които опазиха вярата.
Един ден млад козел пасеше навръх могилата в средата на селото, кършеше от храстчето пред себе си крехки клонки, риеше с копитце. Стопанинът му дойде да види що иска този младок, кое не му е наред, че мислеше водач на стадото да го прави. Загледа се в земята под копитата му, наведе се, нещо заблестя в очите на чиляка. Зачовърка с пръст земята, зарови козарят и съгледа, метален шип се подава сред тревите. Извади ножа от пояса си, поразрови и що да види - християнски кръст излезе из пръста. Подръпна го, не се вади, яко стои, надълбоко. Затича се, повика кмета, хората. Започнаха да ровят земята всички, едва смогваха да изриват пръста. Полека, за няколко дни, пред очите на всички ставаше чудо, земята раждаше прекрасен храм. Разчистиха хората, извозиха настрани пръста, събраха се и тържествено отвориха дверите на храма. Тогава, подкрепяна от синовете си към народа приближи най-старата жена в селото, баба Ана. Треперейки, тя промълви: ”Дица, бая отдавана, кога бяф малка, моята прабаба, стогодишна, един ден ми разправяше, че под могилата в селото има божи храм. Да са повни, ама да се не казва никому. Аз бяф малко хлапандраче, не разбирах, но Господ ме накарал тия думи да повня. Заровили храма дедите ни кога селото заземал турчина и га на поробил”.

Милка Маркова


Действетилността:
Църквата е била затрупана с пръст от местните жители в началото на турското робство, за да я опазят от унищожение. С течение на годините хората спрели да говорят за нея и следващите поколения не са знаели за съществуването и. Чак в края на 19 век църквата е открита случайно от пасящ над нея козел, който разровил кръста.

от Сайта на Село бг