Земята на розите

Сивееше вече, снегът тихо застилаше притихналото село. Нощта с потайни стъпки слизаше от гората и влизаше в селото. Прикриваше се зад кюшетата, надничаше през прозорците. Мракът се настаняваше по дворовете и се утаяваше зад дуварите. Уличните лампи едва мъждукаха, притихнали под ласките на падащите снежинки. 
Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа, хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец. 
Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.
Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше, работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.
После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още. 
Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз, онзи да им поработи, че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха, че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше да им каже защо са парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.
Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите. 
Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.

Милка Маркова

Българска  трапеза

Току задуха някоя нощ южнякът, запеят капчуците и сутринта като станем виждаме,че дебелият сняг е отънял. Мътни поточета топят леда по улиците. Усеща се краят на зимата.

Майка се задава откъм мазата с една тава зеле и казва на баба: „Ей това е, на, тая година успяхме да свършим зелето навреме. Топлото няма да го ягмоса.” Баба поглежда доволно над очилата и продължава да плете чорап. Нищо,че зимата си отива. Те чорапите не щат хляб и вода. Ще ги прибере в сандъка и наесен като задуха ей ти тебе готови чорапи. Извадила е майка и последните осолени кокалаци от прасето. Изкиснала ги е добре, да се обезсолят, сега ги заравя в ситно накълцаното кисело зеле и последното зимно ядене ще къкри до обяд върху печката. Бавно, на огъня от дърва ще се свари и ще си оближем после пръстите. Подчервява го майка с червен пипер, смлян от изсушени червени чушки от нашата бахча. Накрая, преди да се свари ще му бодне едно малко листенце дафинов лист, да не ни е тежко после като го ядем.

След ден-два като се стопи снега, щом по припеците се покаже копривата, майка слага вълнена ръкавица и внимателно накъсва цяла тава връхчета й. После прави най-вкусната копривена чорба, която сме яли някога. Задължително пуска във врящата вкусотия една суха люта чушка, за здраве както казва, малко оризец, млад джоджен. Сърбаме после, а тя казва: желязо ни трябва вече, зимата ни е изпила.

Няма да се мине дълго и ето идва Великден. Варени яйца, зелен лук и марули на салата, козунаци. Някога, поне в нашето село беше така, за Великден не се колеше агне. Агнетата се раждаха през зимата, не както сега есента. Грехота беше сукалче малко да го заколят, особено, ако Великден е през март или април. Тогава се колеше стара тлъста кокошка, но която не снася яйца. В краен случай, ако няма дори  петел, се коли носачка кокошка. Прави се кокоша чорба, оризато. Пече се и баница от лопуш, ако е прораснал вече. Не е ли още,  се прави солена баница със сирене. Подир Великден пак се минава на постно, лопушена чарба, или копривена, или от киселец. Редува се със зрял боб, картофи на яхния, леща. После идва Гергьовден. Тогава се коли агне или яре, кой каквото има. Понякога съседи или  роднини се разбират кой кога да заколи, разделят си месото. Нямаше хладилници и затова, ако днес дядо заколи агне, дава на съседа половината, съседа ще заколи след седмица или няколко дена и ще му върне. Така хем наречените добичета се колят, хем се похапва по-дълго месце. Подир агнешкото пак ще похапнем постно. Картофите вече са свършили, а пресните още не са готови, затова на тяхно място се правят постни сърмички от млади лозови листа.

Щом зазреят черешите, веднага се прави черешеница. Не помня точно как се правеше, мисля,че се заливат с вода и се оставят затулени като се разбъркват, но какво още се слага , за да ферментират не зная. Когато водата им стане резлива, а черешите придобият много приятен възкисел вкус, се консумират. Особено когато е започнала копанта на царевицата,  на слънчогледа. Носят си на къра и разквасват уста. Чудесно питие. Подир черешите идват петровките ябълки. Те според днешния ни вкус не са много сочни и вкусни, но имат същото въздействие - да освежат и разхладят, тръпчиви са. Тогава се коли и първото младо пиле за годината. То още почти няма тлъстинка, но чорбичката му е лечебна, дава сила на земеделеца в трудното ежедневие. После идват крушите , които зреят по жътва. Запомнила съм, че тогава на къра се носи чорбица от зелен боб  или се прави попара от сух хляб надробен в смес от оцет, захар и вода. Не съм вкусвала по-ободряващо ядене в горещините. Като казах хляб, та си спомням, че маята за замесването му се правеше от хмел. Във всяка къща имаше хмелен храст. Хляб се печеше веднъж в седмицата и освен специалните питки, които печаха за нас децата и една за дядо, не се ядеше топъл хляб. Киселото мляко се „режеше” с лъжицата , толкова гъсто и мазно беше.

През това време , ако случайно някоя кокошка заклещи крак нейде и го счупи, или пък е имала „късмета” да влезе да рови в градината и дядо я е хванал, то тогава трапезата ни се облажаваше с кокоша чорба и лучена яхния. Никакви тежки манджи. Когато през ранната есен зазрееха дивите круши, то тогава се правеше крушеница или крушена чорба в една голяма каца. Пак на принципа на черешите. С тази крушена чорба после се заливаха  трушиите вместо с оцет. Забравих да кажа,че задължително се правеха летни краставици кисели и летен кисел зелен чесън. Те се консумираха също през усилното време на жътва и вършитба. Тогава вече се печаха и чушки, пържеха се в един огромен тиган пресни картофи, правеше се лятна манджа, имамбаялдъ, летен гювеч кьопоолу с много чесън. През цялото това време по изключение се изпържваха по две-три яйца на човек, предимно на децата. Яйцата се продаваха, но се правеше компромис: понякога дори да се сварят за закуска, ако няма време за друго.

За есента какво да се говори. Тогава има плодове и зеленчуци, правят се туршии, маджуни, сладка. Правеше се пестил от сини сливи-сгъстен много мармалад и изсушен, после се режеше като бонбони. Върху гардеробите в стаите където не се живее се нареждаха дюли, зимни круши да доузряват и жълтеят. Прибираха се зимните ябълки, ряпа, алабаш, картофите. Тогава се заделя една овца, разбира се ако има такава, която не може да ражда и се коли. Може и млад коч. Есента се правят курбани за здраве, за благодарност, за сборовете. Пълнят се каците със зеле, с пипереница и малките качета с кисело домати, кисели морковчета, люти чушки. По сачаците нависват нанизи от червен пипер и люти чушки, плитки зрял лук,чесън. Сушаха се нанизи гъби-припанки. Плодове: нацепени ябълки, сливи, круши се сушаха на слънце или в специалните сушилни, които есента дядо правеше. През зимата се ядяха на ошав или ей така на „сухо”.

Завали ли снегът, се тръшва и шопаря, обикновено годинак. Тогава гледаха не да е крехък и млад, а да е годинак,че да има за всички месо, кожата му да е здрава, защото я деряха, сушаха и правеха от нея цървули. Ако някой е носил цървулки знае за какво иде реч.

От прасето пък ще направят кървавица, наденица, ама оная, кълцаната, с люти чушки вътре. Не за наядане, а за мезенце. После ще я режат „на гребен” по парченце - две, ще я сложат върху дилавя и ще я запекът върху жарата, ще кусват и ще дигат чашата с червено вино на един дъх. Ще осолят двата бута да съхнат , че от тях резват по една порязаница чаак по жътва. Пълнят „патето” на прасето , сушат го после до бутовете. Него го хапват по малко кога копаят напролет, да не е само голо от копривената чорба, за малко силица. Сланината осоляват, рибиците, кокалака и ребрата, и цяла зима се готви по малко, че да стигне до марта. Сланинката може и нея на гребен върху жарта да припекат или пък на парченца с чесън и ракийка, за хатър. Една част се оставя пак за доядане на пролет, с чорбицата.

Ракия и вино пълнеха в бъчвите, но ей така не се пиеше на воля. На празник или ако дойде човек за нещо, да го почерпят. То празници пък дал Бог през зимата, ката ден. Студена ракия не се пиеше, от нея втрисало. Грееше се в джезвето с ябълка, карамфил, мед. Правеше се и греяно вино в най-лютите снегове, с чер пипер.

За закуска сутрин през студените месеци се правеше чай от липов цвят и сиренце или печена филия с мас, попара от сух хляб залята със запръжка от лук или праз, червен пипер и зелева чорба, люта чушка на дребно. Попара от сух хляб, гореща вода и счукани орехи. Пиеше се кафе от леблебия и ръж изпечени прясно и току-що смлени с мааалка добавка на истинско кафе.

Зимата печаха тикви, варяха царевица, правеха курабийки, черпеха се с мед и орехови ядки, пукаха пуканки. Хората от моето село имаха доста роднини заминали да работят и живеят във Варна и през зимата не липсваха деликатеси като бадеми, фурми, сладко от смокини, риба паламуд и торук-осолена.

Ей такива неща си спомням. От далечината на днешния ден разбирам кое защо се е правело. Нали днес всичко знаем, но нищо не правим за доброто си хранене. Тогава пък не са знаели точното съдържание на витамини и минерали, но пък са знаели кое как и кога, и са го спазвали желязно.

Вероятно пропуснах много неща, но в основни линии за това се сещам.

Винаги имаше пълни торби с орехи, липов цвят, разни билки, сушени плодове -круши, сливи,ябълки, шипки, дренки, какво ли още не?

Милка Маркова

Снахи

Ех, ширинето хукнало напред, до де ти око види. Нивята жълтеят благодатно, а пожънатите дишат с пълни гърди, отдъхват. Тежко снопи по кръстците чака колата да го извозят по харманите.

Жътва е усилна и дядо Добри рано изкара воловете, впрегна колата. Слънцето озаряше изтока, а той бързаше изгрева да ги свари на път. Подвикна на булките да тръгват. Скокна като млад между ритлите, бутна гърбовете на двата вола с дългия остен и те  потеглиха. Катран беше сложил  на главините, да не скърца никъде, леко да върви колата.  Тежко й снопито, да не стане по пътя някой сакатлък.

Птичките в надпревара огласят храстите край пътя, въздухът тънък и чист, дишаш, дишаш и душата ти се пълни с радост.

Не спираха зад него да шушукат снахите. Стана драго на дядото в душата. За две години пет сватби дигна. Зор беше, но той къташе от години жълтици, че петтях му сина един подир друг се въдиха, пак тъй щяха да се заженят. Тъй и стана. Като тръгна най-големият, че и петимата подире му. Отсрами се дядо Добри за възхита на цялото село. Пет сватби за две години, пет снахи като звездици влязоха в големите му двори. Шетаха булките, помагаха на баба Добревица. Метяха широките плочници, менците все пълни с вода държаха, светна къщата, дари наредиха, градинките с цвете напълниха. Дом голям имаше дядо Добри, за всеки син по одая, судурми и изби, дамове, пълни с добитък.  Хлябове всеки ден се печаха, гозби се готвеха, работа се вършеше. Ей го и днес. Синовете му станаха още по-рано и подкараха пет двойки волове с ритлените кола към голямата нива. Цял ден снопи ще возят. Дядо Добри натовари снахите на своята кола. Ще ги закара на нивата до корията, там има просо да се дожъва. Като се втурнат и петтях в чакъма до вечерата нивата ще е пожъната. Млади са, чевръсти. Няма да наема жътвари за просото.

Ей, къде е корията, остави дядо Добри снахите  и обърна колата към голямата нива. Вечерта ще дойде да ги вземе докато синовете му се погрижат за добитъка по двора и приготвят всичко за вършитбата на другия ден.

Скокнаха младите снахи, оправиха престилките и кърпите си, оставиха торбичките в края на корията. Скътаха бъкела с вода на сянка, да е студена. Жегата ще е голяма тоя ден, жетва се лесно не жъне. Поседнаха под дървото, заприказваха, засмяха се. Далече ще са днес от зоркият поглед на свекървата, от усмивката под мустак на стар свекър и изгарящите погледи на стопаните си. Целият ден е за тях, ще работят както и колкото искат.

Смееха се на воля, подкачаха се, беше им светло на душите. Най-малката чевръсто се изправи  на крака и хукна навътре в гората.

- Къде мари, лудентино, - викна най-голямата след нея.

- Елате, елате да видите чудни цветя. Няма такива по къра, елате да наберем - извика малката снаха.

- За какво са ти цветя, даже венец да свиеш на тая жега до вечерта на сухи билки ще стане - усмихна й се другата.

- Елате, елате, кой каза,че по жегата ще седим - заливаше се в смях малката и късаше цвете подир цвете.

Донесе  голям букет и седна до каките си. Истина  почна венец да вие. Другите и те посегнаха, после ставаха да берат още цветя,че не им стигаха. Кичеха се по главите, оглеждаха се една друга, дотуряха още цвят. По някое време им се прияде, бутнаха в торбичките и видяха какви благинки беше сложила старата им свекърва. Похапнаха, пийнаха водица и полегнаха. Гледаха синьото небе между дърветата, как трептят листата, шепнеха си разни тайни, смееха се. Леко ги галеше горският ветрец, любеше белите им, млади лица, приспиваше ги. Не усетиха как дрямката ги налегна. Млади, нощите малки им се сторваха, доспиваше им се. Свободата на деня ги люлееше, а сънят  нежно докосваше блесналите очи. Така, сладко заспали, петтях етърви изкараха деня на свекровата си нива.

Той пък се изниза леко, слънцето затули с един лъч усмивката си и се търкулна към златните палати. Една по една булките отваряха очи, сънени, със зачервени бузи. От нивата им помахваше  непожънатото просо, сенките ставаха все по-дълги. Скочиха  уплашено, заоправяха се. Чудеха се какво ще кажат на стария си свекър, защо нивата седи непожъната. Ей го и той кара воловете с колата по прашния път, иде да ги прибира.

Най-малката  тихом рече:

-Каки, да мълчите, дума да не продумвате. Аз ще намеря какво да кажа на стар свекър.

Още отдалече дядо Добри видя нивата небутвана, а снахите скупчени в края на корията като уплашени пилета. Зачуди се старият свекър. Не беше голяма, просото хубаво и право, леко се жъне, що е станало.

- Тате, -  поде малката още преди да поздрави - ти знаеш ли ,тате, какво чудо стана. Сей ли се нива на кръстопът, тате, пращат ли се снахи да я жънат. Щом ти замина турци изскочиха от корията, разиграха конете си, нас погнаха. Разпиляхме се из гората, цял ден от тях бягахме и се крихме, не посмяхме в нивата да влезем.

Засука мустак стар свекър, видял вече отъпканата трева под дърветата, венците от цветя, празните торбички. Пък и знаеше той от стареите на селото,че турци тъдява тез дене няма. По туй време мъжете в селото зорко пазят, съгледвачи имаше по цял ден, зер жътва се жъне. Турците и те гледаха да не пречат на раята да прибере зърното, че данъци ще плащат с туй зърно.

Направи се дядо Добри,че вярва, реши,че дума няма да каже нито на мъжете им, нито на свекървата. Млади са, хубави и работни, прошка ще им даде.

Натовари петте гиздосии на колата, подкара воловете и само от време на време засукваше мустак и хитро се подсмихваше на себе си.

По народната песен „Дядовите Добреви пет снахи”

Милка Маркова