Добре дошли в болярския ми дом!

Разкази за било и не било по нашите, български земи!

събота, 21 февруари 2015 г.

На гости у чорбаджи Златю

Конникът дръпна юздите, потупа коня по шията, поглади гривата му и вдигна поглед към тежките порти. Чимширени порти, високи, потъмнели от времето. Чисто преметено пред тях, калдъръмено, да не се внася кал в двора. Малката порта с тежка халка върху грейнала розетка. Мъжът се изправи  на стремената, отметна леко крак и скокна на земята. Оправи палтото, намести астраганения си калпак, пристъпи и почука с халката на малката порта. Имаше търговска приказка с чорбаджията. Лесно намери къщата му, най-личната в селото и сега пристъпяше в очакване някой да отвори. Чуха се ситни стъпки откъм двора, мандалото се вдигна и на прага застана чорбаджийката. Стройна жена, пребрадена „нависоко” с красива зелена кърпа, веждите й тънки, черни, извити, украсяваха бяло лице. Очите й тъмни и дълбоки гледаха от високо, но в тях гореше топло пламъче. Личеше си, че очакваха госта защото едва ли всекиму отваря лично стопанката на къщата.
Гостът взе кожената чанта от седлото, а пъргав слуга притича от нейде и пое поводите на уморения кон. Жената го покани навътре. Чорбаджийската къща се кипреше в дъното срещу портата, под сянката на стар, клонат дъб. Висока,  каменна ограда обрамчваше голям  зелен двор. Покрай нея растеше здравец, гюл розов и бял, гирляндо. Имаше  няколко средиземноморски храста, които навярно чорбаджията е донесъл от далечните си пътувания по работа. Чемширът тъмен и бухлат зеленееше до красива чешма. Чучурът й пиринчен, лееше вода в дълбоко корито и пръскаше разхлада наоколо. Грееше червено мушкато, а още по-червено грееше губерът покрил миндеря до чешмата. Върху му пък беше  поседнал сам чорбаджи Златю. Тежко се надигна той и тръгна към очаквания гост. Гологлав, с бяла разгърдена риза, опасан с широк пояс, алафранга панталони и леки чехли на краката. Здрависаха се насред двора, запитаха се за здравето, търговията и чорбаджията покани госта на миндеря. Махна с ръка към жена си и тя потъна в долния кат на огромната къща. Поседнаха мъжете, подвиха крак „по турски”. „Голям двор, чорбаджийски и добре нареден” - помисли си гостът. Под колоните пред къщата, тънки и стройни, върху плочника, бяха подредени пръстени саксии с безброй мушката в тях. Нацъфтели бяло и червено развеселяваха кафявото на къщата. Високи прозорци с виенска дантела зад стъклата, вита външна стълба, украса на сачака,  говореха за богатство. Чорбаджийката, застанала между колоните  нещо наставляваше прислугата. „Като икона красотна.” - мярна се в главата на госта, но продължи да слуша чорбаджи Златя, който му разказваше за таз годишния добив на вълна, за качеството й. Слугите донесоха голяма паралия от светло източно дърво. Краката й, струговани и украсени с резба, виждаше се, че е донесена отдалече. Постлаха върху й красива кенарена покривка, обрамчена с нежна дантела и проблясваща с избелената коприна на тъканта си. Наредиха порцеланови изписани филджани за кафе, кристални чинийки  пълни със смокиново сладко и сребърни лъжички. До тях оставиха стъклени дълбоки чаши, пълни с ледена вода от дворната чешма. Разсипаха димящо и ароматно кафе, после всички потънаха обратно в дълбоките стаи за прислугата. Стопанката бавно премина по зелената трева на двора, приближи, огледа софрата, с тих и напевен глас покани мъжете „да им е сладко” и „наздраве”, после царствено се отдалечи.  Над миндеря хвърляше рехава сянка голямо люляково дърво. Около него в ниското, пълзеше зеленика, украсила се с нежни синкави цветчета. „Личи,че чорбаджи Златю търгува и с Изтока, и на Запад” - си каза на ум гостът. „По всичко личи, по къщата, двора, софрата, филджаните. Добър търговец ще да е, дано стане пазарлъка. Добре ще е и за моите работи да имам достлук с такъв човек”. Очите превземаха пъстрите цветя на отсрещната страна в двора, покрай самата ограда. Там  стената прекъсваше от висока порта. Зад нея слугата беше отвел коня на пристигналия гост, навярно там беше стопанството на къщата. Отделено, да не се  вижда, да не пречи на чистота и красотата на предния двор. Пътеката пък от голямата порта, настлана с широки цепени плочи отвеждаше току пред витата стълба  на къщата. Същите плочи настилаха пред къщата под големия чардак. Този чардак хем пазеше сянка на долните стаи, хем даваше простор за горния кат. Зад изящната му преграда, плетена както тази на перилата на стълбите, се виждаше нежно приведена главата на чорбаджийката. Седнала в сянката тя бродираше, издигаше високо бялата си ръка, после отново я допираше до полите на роклята си. Птичи песни долитащи от скрити дървета наоколо допълваха омаята на този двор.  Мъжете отпиваха горещо кафе, пушеха наргилетата си, бистреха восточната и европейската политика, обсъждаха търговските дела.
Гостът все поглеждаше тайно натам където блестеше в полусенките свилената кърпа, пребрадила най-прекрасно лице. Още на портата черните очи що блестяха под тънките вежди бяха стоплили душата му, бяха разляли  по цялото му тяло сладка омая. Много пътуваше, на много търговци гостуваше. Такава жена никъде не беше срещал. Хубава, достолепна, облечена богато и по модата, но по нея нищо излишно не смущаваше погледа. Едно спокойствие,  една тиха радост бликаше от стопанката, домът й беше така подреден, че на човек му ставаше драго да седи  ей тъй, под сянката. Да пие кафето си, да диша леко и да чезне от сладки мисли.
Разговорът на госта с чорбаджи Златя трая амен до пладня. По някое време мъжете се надигнаха, стиснаха си силно ръцете, което идеше да рече, че се бяха разбрали по търговските дела и оставаше да завъртят съглашението си.
Неусетно  чорбаджийката беше слязла от чардака и тихичко приближила към тях . Слугата изведе коня отпочинал и нахранен, напоен с бистра кладенчова вода. Двете крила на голямата порта се разтвориха, гостът и конят излязоха вън, на калдаръма. Чорбаджията изправи снага,тежко положи ръка връз рамото на жена си и рече:
-Ха, на добър път и кога идеш насам заповядай в дома ми отново. За другото хората в дюкяните ми на Изток и по Европата ще се погрижат.
Видеше се беше доволен от посещението на този мъж и от търговската  спогодба помежду им.
Гостът скочи леко на стремената, допря ръка до астраганения калпак, дръпна юздите. Конят леко се изправи на задните си крака, изпръхтя и копитата му отекнаха по калдъръма. Тиха въздишка се откъсна от гърдите на чорбаджийката, прехвърли тежката си плитка, паднала на гърдите,  връз гърба си и полека влезе в големия, зелен двор. Слънцето сипеше злато отгоре, денят напираше да преполови. Чорбаджи Златю вървеше доволен към миндеря в дъното на двора, а божиите пилета по дърветата се унасяха в сладки песни.

Милка Маркова


Спасената църква

Посвещавам на жителите от село Пенкьовци в община Трън, Област Перник.

Далече беше още агарянина. Донасяха са слухове,че иде, за золумите и разрухата се говореше. Думаха,че събаряли светите обители из селата, ограбвали ги, туряли ги на огъня.
Хубава църквичка имаха хората в малкото село. Широчка, с колони отпред, като старите дворци в Търнов. Първенците бяха викали майстори от далече, чак от столнината, да я строят, да я красят. Да прилича на болярските и царските, ако да е малка.
На изток България бързо се сриваше под ятагана, убиваха хора, палеха села и градове, съсипваха църкви и манастири.
Събраха се селяните в църквата си, стареят се поизкашли и рече:
- Братя, работата на добре не отажда. Българско гине ката ден. Мислихме тука със светиня му, гадахме и решихме. Църковната утвар ще закопаем в земята, тука, в олтара. Иконите и тях ще закопаем, ама първом ще увием у восъчно платно. Вие, братя, всеки да впряга колата си още днес и да кара пръст. Накопавайте, товарете и карайте пръст, ама всеки от различно място. Да не се личи, че е копано. Карайте, братя и да насипваме върху Божия храм, да затрупаме обителта. Най-отгоре ще нарежем чимова трева и ще наредим, храсти щем насади, се едно могила насред село има. Да са пази тайната от всеки, да опазим християнския си храм.
Тихо излязоха из църковните двери мъжете, запрегнаха воловете и завозиха пръст и тревни чимове. Не мина време, насред село изникна не голяма могила, покрита с трева и храсталаци. Овчици пасяха връз нея, децата си играеха там.
Дойде ред и това българско село падна под ятагана и потъна в тъмната робска нощ. Селяните опазиха тайната на могилата си, поколенията забравиха що крие тя. Вековете се нижеха в неволи и мъка.
Кога дойде пак българско, кога изгря свободата, Бог реши да върне на потомците в селото божия храм. За награда, заради техните деди, които опазиха вярата.
Един ден млад козел пасеше навръх могилата в средата на селото, кършеше от храстчето пред себе си крехки клонки, риеше с копитце. Стопанинът му дойде да види що иска този младок, кое не му е наред, че мислеше водач на стадото да го прави. Загледа се в земята под копитата му, наведе се, нещо заблестя в очите на чиляка. Зачовърка с пръст земята, зарови козарят и съгледа, метален шип се подава сред тревите. Извади ножа от пояса си, поразрови и що да види - християнски кръст излезе из пръста. Подръпна го, не се вади, яко стои, надълбоко. Затича се, повика кмета, хората. Започнаха да ровят земята всички, едва смогваха да изриват пръста. Полека, за няколко дни, пред очите на всички ставаше чудо, земята раждаше прекрасен храм. Разчистиха хората, извозиха настрани пръста, събраха се и тържествено отвориха дверите на храма. Тогава, подкрепяна от синовете си към народа приближи най-старата жена в селото, баба Ана. Треперейки, тя промълви: ”Дица, бая отдавана, кога бяф малка, моята прабаба, стогодишна, един ден ми разправяше, че под могилата в селото има божи храм. Да са повни, ама да се не казва никому. Аз бяф малко хлапандраче, не разбирах, но Господ ме накарал тия думи да повня. Заровили храма дедите ни кога селото заземал турчина и га на поробил”.

Милка Маркова


Действетилността:
Църквата е била затрупана с пръст от местните жители в началото на турското робство, за да я опазят от унищожение. С течение на годините хората спрели да говорят за нея и следващите поколения не са знаели за съществуването и. Чак в края на 19 век църквата е открита случайно от пасящ над нея козел, който разровил кръста.

от Сайта на Село бг