понеделник, 12 декември 2011 г.
четвъртък, 24 ноември 2011 г.
Златна сватба
Велика беше станала рано. Измете чардака, стъпалата надолу. Напръска с бакъра по двора и чисто измете и там, слезе към плочника, и излезе пред портите. Да бъде чисто и преметено, да ухае на утрин, на роса. Не смееше да погледне на изток, към слънцето. То не беше подало още глава иззад баирите. Птиците не пееха тая сутрин, само тихо църкаха, предупреждаваха нещо сякаш. Наоколо тешеше, засветляваше, но насила.
Велика влезе в къщи, отвори момините си сандъци и извади премяната. Поглади я с длани, наведе глава и постави заруменели бузи върху коприната. Сърмата подраскваше меко, грееше оранжево и червено.
Беше казала тя на майка си, отдавна й беше казала. Майка й не повярва, гълчеше я, ръка й вдигна. Хората в селото говорели, баща й мърморел нощя в постелята. Да се вразуми, да не ходи по тъмно кой знае къде. Ще я излъже този при когото ходи, ще берат срама както сега го беряха с приказките за излизането й в потайни доби. Мъжете искат своето, но за жени вземат свястни моми, неходили. Не внимава, не слуша, акъл не взема - все това я кореше майка й, навиваше на ръката си дългите й плитки и отблизо я стрялкаше право в очите. Укорно я гледаше, заканваше й се, но не вярваше на Великините думи.
Тая сутрин и петли не бяха пели. Когато Велика се прибра след полунощ, луната вече не светеше, нощта беше тъмна и тиха, петли ни първи, ни втори пяха, трети не се обадиха. Тихо беше навсякъде, листето не трепваше.
Погледна се в огледалото и занемя. Сребърно беше около нея, веждите й черни и вити, под тях синееха големите й очи. Румено лице беше пребулила с тънка батистена кърпа. По краищата й блещукаха парички. Бялата риза трептеше върху гърдите обрамчена с черен сукман. Тънки дантели покриваха ръцете й. Огледалото бледнееше пред тази красота. „Боже, Боже, аз ли съм това? Ще ме харесат ли като дойдат?” - объркано се блъскаха мислите в главата й.
Време беше… Пристъпи и излезе на чардака. Обърна глава на изток. Разсветляваше се, Слънцето бавно подаваше чело…Велика се огледа като в сън. Никой не се виждаше нито по двори, нито по друмища. Нямаше хора, ни животни…
Тя отново погледна към Слънцето. От изток злато се изливаше по хълмовете, тътнеше нещо, бучеше, идеше. Идеше към тях, идеше към нея, все по-светло ставаше, все по-златно на изток златеше…Кованите порти на двора с трясък се разтвориха, блясък и гръм влетяха пред къщи. Златни колесници една след друга влизаха. Теглеха ги огнедишащи бели атове. Заслизаха змейове и змеици, заблестяха златните им люспи. Дворът огря все едно Слънцето слезе. Най-после видя него, нейният момък, Змеят, който я любеше, Змеят, който я искаше. Пристъпяше към нея в човешки образ. Беше красив момък, рус и синеок, целият в злато идеше да я вземе.
Никой не й вярваше. Дружките й се смееха, мислеха, че разправя за Змея щото си няма изгора. Майка й я гълчеше и дума не даваше да се чуе за Змея,че никой нямаше да прати сватове за нея. Велика си знаеше,че змей я люби, всяка нощ излизаше при него. Летяха над поля и ливади, показваше й билки, учеше я да ги знае, болки с тях да цери.Беше я водил той в неговите чертози, там навръх планината, на изток де изгрява Слънцето. Там щеше и сега да я отведе завинаги, негова Змеица щеше да стане тя, негови деца под сърце ще носи.
Бавно слезе Велика по стъпалата, повдигна очи и го погледна. Той хвана ръката й, поведе я към златната колесница най-отпред. Обърна се назад тя и погледна. Майка й, баща й, сестрите и братята й гледаха от чардака онемели без да помръднат. Махна с кърпичка Велика, седна до Змея в колесницата, трепнаха белите атове, литнаха из портите и всички литнаха след тях. Вихър, гръм и злато изчезна към слънцето и Великините двори опустяха.
„Дъщеееееееееееееее…..” - дълго отекваше майчин вик над селото, онемяло и глухо. Притъмняло на изгрев Слънце. Опустяло.
Милка Маркова
Велика влезе в къщи, отвори момините си сандъци и извади премяната. Поглади я с длани, наведе глава и постави заруменели бузи върху коприната. Сърмата подраскваше меко, грееше оранжево и червено.
Беше казала тя на майка си, отдавна й беше казала. Майка й не повярва, гълчеше я, ръка й вдигна. Хората в селото говорели, баща й мърморел нощя в постелята. Да се вразуми, да не ходи по тъмно кой знае къде. Ще я излъже този при когото ходи, ще берат срама както сега го беряха с приказките за излизането й в потайни доби. Мъжете искат своето, но за жени вземат свястни моми, неходили. Не внимава, не слуша, акъл не взема - все това я кореше майка й, навиваше на ръката си дългите й плитки и отблизо я стрялкаше право в очите. Укорно я гледаше, заканваше й се, но не вярваше на Великините думи.
Тая сутрин и петли не бяха пели. Когато Велика се прибра след полунощ, луната вече не светеше, нощта беше тъмна и тиха, петли ни първи, ни втори пяха, трети не се обадиха. Тихо беше навсякъде, листето не трепваше.
Погледна се в огледалото и занемя. Сребърно беше около нея, веждите й черни и вити, под тях синееха големите й очи. Румено лице беше пребулила с тънка батистена кърпа. По краищата й блещукаха парички. Бялата риза трептеше върху гърдите обрамчена с черен сукман. Тънки дантели покриваха ръцете й. Огледалото бледнееше пред тази красота. „Боже, Боже, аз ли съм това? Ще ме харесат ли като дойдат?” - объркано се блъскаха мислите в главата й.
Време беше… Пристъпи и излезе на чардака. Обърна глава на изток. Разсветляваше се, Слънцето бавно подаваше чело…Велика се огледа като в сън. Никой не се виждаше нито по двори, нито по друмища. Нямаше хора, ни животни…
Тя отново погледна към Слънцето. От изток злато се изливаше по хълмовете, тътнеше нещо, бучеше, идеше. Идеше към тях, идеше към нея, все по-светло ставаше, все по-златно на изток златеше…Кованите порти на двора с трясък се разтвориха, блясък и гръм влетяха пред къщи. Златни колесници една след друга влизаха. Теглеха ги огнедишащи бели атове. Заслизаха змейове и змеици, заблестяха златните им люспи. Дворът огря все едно Слънцето слезе. Най-после видя него, нейният момък, Змеят, който я любеше, Змеят, който я искаше. Пристъпяше към нея в човешки образ. Беше красив момък, рус и синеок, целият в злато идеше да я вземе.
Никой не й вярваше. Дружките й се смееха, мислеха, че разправя за Змея щото си няма изгора. Майка й я гълчеше и дума не даваше да се чуе за Змея,че никой нямаше да прати сватове за нея. Велика си знаеше,че змей я люби, всяка нощ излизаше при него. Летяха над поля и ливади, показваше й билки, учеше я да ги знае, болки с тях да цери.Беше я водил той в неговите чертози, там навръх планината, на изток де изгрява Слънцето. Там щеше и сега да я отведе завинаги, негова Змеица щеше да стане тя, негови деца под сърце ще носи.
Бавно слезе Велика по стъпалата, повдигна очи и го погледна. Той хвана ръката й, поведе я към златната колесница най-отпред. Обърна се назад тя и погледна. Майка й, баща й, сестрите и братята й гледаха от чардака онемели без да помръднат. Махна с кърпичка Велика, седна до Змея в колесницата, трепнаха белите атове, литнаха из портите и всички литнаха след тях. Вихър, гръм и злато изчезна към слънцето и Великините двори опустяха.
„Дъщеееееееееееееее…..” - дълго отекваше майчин вик над селото, онемяло и глухо. Притъмняло на изгрев Слънце. Опустяло.
Милка Маркова
събота, 22 октомври 2011 г.
неделя, 16 октомври 2011 г.
вторник, 11 октомври 2011 г.
понеделник, 3 октомври 2011 г.
Петък следобяд
Слънцето грее като за последно. Зажъднялата земя го дърпа къмто запад, а то се запънало, не ще и не ще. Селският площад все още неразбуден от следобедната дрямка се чуди къде ли окъснява тайфата от хлапета. Работният ми ден е свършил и с нетърпение очаквам да поема към къщи. Петък следобяд е.
Малкото "чавдарче" задъхано , с трясък и устрем пристига, разтваря шумно врата и ме грабва в изпотената си предгръдка. Прави засилване от място и хуква надолу. Тясното пътче се промушва шеметно между шубраци, край изгорели поляни, край зеленясали вирчета и избледнялото синьо на язовирчето, вече обсадено като пред бой от нетърпеливи рибари. С автобусчето се завръщат от работа мъже и жени от близкия голям язовир, който десетилетия вече захранва старата столица с чудна балканска вода. Няма и следа от петъчна умора сред моите спътници. Солени мъжки приказки, гърлен женски смях, закачки и дори песен волно се блъска в засенчените стъкла и литва навън, в боаза. Става ми леко и на мене, отдавна не съм се срещала с толкова неподправен живот, с такива чисти и непревзети отношения, с толкова сърцати хора. "Чавдарчето" най-отговорно гълта километрите и ето, че с лудо завъртане по един от крайградските "охлюви" ни вкарва на пътя от Хаинбоаз към старопрестолния град. Сърдития автомобилен поток ни поглъща, ръмжи заканително. Автобусчето ни чинно се подрежда в една от колоните и чака своя зелен светофар. Завива съвсем по правилата и навлиза уморено в задушните квартали.
Градът ни посреща както всяка вечер - шумен и прашен.
Милка Маркова
Малкото "чавдарче" задъхано , с трясък и устрем пристига, разтваря шумно врата и ме грабва в изпотената си предгръдка. Прави засилване от място и хуква надолу. Тясното пътче се промушва шеметно между шубраци, край изгорели поляни, край зеленясали вирчета и избледнялото синьо на язовирчето, вече обсадено като пред бой от нетърпеливи рибари. С автобусчето се завръщат от работа мъже и жени от близкия голям язовир, който десетилетия вече захранва старата столица с чудна балканска вода. Няма и следа от петъчна умора сред моите спътници. Солени мъжки приказки, гърлен женски смях, закачки и дори песен волно се блъска в засенчените стъкла и литва навън, в боаза. Става ми леко и на мене, отдавна не съм се срещала с толкова неподправен живот, с такива чисти и непревзети отношения, с толкова сърцати хора. "Чавдарчето" най-отговорно гълта километрите и ето, че с лудо завъртане по един от крайградските "охлюви" ни вкарва на пътя от Хаинбоаз към старопрестолния град. Сърдития автомобилен поток ни поглъща, ръмжи заканително. Автобусчето ни чинно се подрежда в една от колоните и чака своя зелен светофар. Завива съвсем по правилата и навлиза уморено в задушните квартали.
Градът ни посреща както всяка вечер - шумен и прашен.
Милка Маркова
неделя, 2 октомври 2011 г.
ЖЕНАТА И ВЪЗРАСТТА
„Според тях, жените стават практически невидими за мъжете, след като навършат 46. Тогава господата престават да им отстъпват място в автобуса и да ги заглеждат по улицата, вероятно заради посивелите им коси и няколкото килограма в повече. „
Така ли е наистина? Как го изчисли авторът на статията, че точно на 46 става това, а не да речем на 47?
От много неща зависи кога една жена ще спре да привлича мъжките погледи и мисли. От много и се надявам мъжката половина ще го потвърди. Ще си позволя да напиша това, което мисля и от опит зная.
Мили дами!
Не се отчайвайте, но и не се занемарявайте като достигнете горната „почтена”възраст. Защо се пишат толкова страшни и повечето неверни неща за възрастта над 50 както за жените така и за мъжете? Много от нещата не са верни, много сами си докарваме и за много сами сме си виновни. Веднага уточнявам, че изключвам случаите когато човек е болен. Тогава просто всичко се движи по друг сценарий.
Да говорим за една жена на 46 години.
Няма никакъв проблем жената да продължи да бъде и модерно облечена, и добре подстригана и с красива фризюра, да бъде мила и красива. На тази възраст децата са пораснали, кариерата е изградена. Вярно, има подводни камъни по пътя, но нали през целия живот ги има, не само на определена възраст?
Какво като е натежала с килограмите? Какво като има вече леки бръчици? Какво като има бели коси? Това не се случва само на жените, случва се на всички хора. Не е вярно, че мъжете вече не ни заглеждат, че не ни харесват.
Когато жената иска да бъде харесана, когато иска мъжът да я „види”, когато иска тя знае как. Младостта може да се компенсира по много начини. Зная, че ако попитате един мъж коя жена би привлякла вниманието му /не погледа само/: тази, която е млада и начумерена или безразлична, развлечена и неподдържана или тази, която не е толкова млада, но е весела и нежна, добронамерена и поддържана? Безспорно е, че младостта е красива, че е естествено мъжът да обърне поглед след нея и да я пожелае! Никой не отрича това. Първо мъжете така са устроени и второ не мислите ли,че и те се боят от възрастта и проверяват мъжа в себе си заглеждайки много, много по-млади жени?
Безспорно е обаче, доказано е, че мъжете харесват и нас, не дотам младите вече жени. Не е вярно, че си отива сексапила. Просто или го имаш или го нямаш, възрастта само го подсилва или отслабва. Не зная защо винаги трябва да се сравняваме със холивудските красавици, защо се наложи този модел в ежедневието? Та за тези красавици работи цяла мощна и богата индустрия и ги виждаме на екран, не на живо. Ние пък, бедните обикновени жени сме под погледите на всички ежедневно и ежеминутно, когато сме здрави и болни, когато сме ядосани и весели, когато страдаме и се радваме, когато просто не ни е ден!
Какво като сме на 49, 59 или 69? Винаги има мъжки поглед, който може да ни проследи, стига ние самите да мислим все още за себе си като за жени.
Честно казано така ми се случи ,че животът ми поднесе най-грубо и неочаквано най-тежките изпитания точно в тази възраст, след 50. Никога не забравих,че съм жена. Не искам да служа за пример, о не, просто споделям с по-младите дами. Когато ти не забравяш себе си, когато посрещаш с разбиране, а не с паника или клишета всяка възраст ще откриеш колко е красиво да си жена дори и на тази възраст. Ако това е успокоение, то мъжете също имат своите страхове. Не само за външния вид, а и за мъжките си възможности. Но показват ли го? Не, много малко от тях го правят и то винаги на шега. Те също панически се страхуват и именно затова „заглеждат” по-младите жени, подсъзнателно проверявайки дали все още са мъже и то желани. Така е, това е възрастта, всички хора са минали и минават, и ще минават по тоя път. Няма нужда от паника, няма нужда от стрес и тревоги. Нека си бъдем все същите добре поддържани, мили, красиви жени, а за бръчиците, килограмите, белите коси дал Бог козметика и какво ли още не. Стъпвайте красиво и гордо, не свеждайте глава, тя е красива, усмихвайте се, гледайте весело и закачливо, пък нека са минали тези 46, 50,60,70, 80 години. Защо не и 90?
Важното е да сме здрави и да носим достойно възрастта си. Мъжките погледи ще ни следят до последния ни ден, просто защото така е устроен светът. Нали?
Така ли е наистина? Как го изчисли авторът на статията, че точно на 46 става това, а не да речем на 47?
От много неща зависи кога една жена ще спре да привлича мъжките погледи и мисли. От много и се надявам мъжката половина ще го потвърди. Ще си позволя да напиша това, което мисля и от опит зная.
Мили дами!
Не се отчайвайте, но и не се занемарявайте като достигнете горната „почтена”възраст. Защо се пишат толкова страшни и повечето неверни неща за възрастта над 50 както за жените така и за мъжете? Много от нещата не са верни, много сами си докарваме и за много сами сме си виновни. Веднага уточнявам, че изключвам случаите когато човек е болен. Тогава просто всичко се движи по друг сценарий.
Да говорим за една жена на 46 години.
Няма никакъв проблем жената да продължи да бъде и модерно облечена, и добре подстригана и с красива фризюра, да бъде мила и красива. На тази възраст децата са пораснали, кариерата е изградена. Вярно, има подводни камъни по пътя, но нали през целия живот ги има, не само на определена възраст?
Какво като е натежала с килограмите? Какво като има вече леки бръчици? Какво като има бели коси? Това не се случва само на жените, случва се на всички хора. Не е вярно, че мъжете вече не ни заглеждат, че не ни харесват.
Когато жената иска да бъде харесана, когато иска мъжът да я „види”, когато иска тя знае как. Младостта може да се компенсира по много начини. Зная, че ако попитате един мъж коя жена би привлякла вниманието му /не погледа само/: тази, която е млада и начумерена или безразлична, развлечена и неподдържана или тази, която не е толкова млада, но е весела и нежна, добронамерена и поддържана? Безспорно е, че младостта е красива, че е естествено мъжът да обърне поглед след нея и да я пожелае! Никой не отрича това. Първо мъжете така са устроени и второ не мислите ли,че и те се боят от възрастта и проверяват мъжа в себе си заглеждайки много, много по-млади жени?
Безспорно е обаче, доказано е, че мъжете харесват и нас, не дотам младите вече жени. Не е вярно, че си отива сексапила. Просто или го имаш или го нямаш, възрастта само го подсилва или отслабва. Не зная защо винаги трябва да се сравняваме със холивудските красавици, защо се наложи този модел в ежедневието? Та за тези красавици работи цяла мощна и богата индустрия и ги виждаме на екран, не на живо. Ние пък, бедните обикновени жени сме под погледите на всички ежедневно и ежеминутно, когато сме здрави и болни, когато сме ядосани и весели, когато страдаме и се радваме, когато просто не ни е ден!
Какво като сме на 49, 59 или 69? Винаги има мъжки поглед, който може да ни проследи, стига ние самите да мислим все още за себе си като за жени.
Честно казано така ми се случи ,че животът ми поднесе най-грубо и неочаквано най-тежките изпитания точно в тази възраст, след 50. Никога не забравих,че съм жена. Не искам да служа за пример, о не, просто споделям с по-младите дами. Когато ти не забравяш себе си, когато посрещаш с разбиране, а не с паника или клишета всяка възраст ще откриеш колко е красиво да си жена дори и на тази възраст. Ако това е успокоение, то мъжете също имат своите страхове. Не само за външния вид, а и за мъжките си възможности. Но показват ли го? Не, много малко от тях го правят и то винаги на шега. Те също панически се страхуват и именно затова „заглеждат” по-младите жени, подсъзнателно проверявайки дали все още са мъже и то желани. Така е, това е възрастта, всички хора са минали и минават, и ще минават по тоя път. Няма нужда от паника, няма нужда от стрес и тревоги. Нека си бъдем все същите добре поддържани, мили, красиви жени, а за бръчиците, килограмите, белите коси дал Бог козметика и какво ли още не. Стъпвайте красиво и гордо, не свеждайте глава, тя е красива, усмихвайте се, гледайте весело и закачливо, пък нека са минали тези 46, 50,60,70, 80 години. Защо не и 90?
Важното е да сме здрави и да носим достойно възрастта си. Мъжките погледи ще ни следят до последния ни ден, просто защото така е устроен светът. Нали?
Абонамент за:
Публикации (Atom)