Спасената църква Посвещавам на жителите от село Пенкьовци в община Трън, Област Перник. Далече беше още агарянина. Донасяха са слухове,че иде, за золумите и разрухата се говореше. Думаха,че събаряли светите обители из селата, ограбвали ги, туряли ги на огъня. Хубава църквичка имаха хората в малкото село. Широчка, с колони отпред, като старите дворци в Търнов. Първенците бяха викали майстори от далече, чак от столнината, да я строят, да я красят. Да прилича на болярските и царските, ако да е малка. На изток България бързо се сриваше под ятагана, убиваха хора, палеха села и градове, съсипваха църкви и манастири. Събраха се селяните в църквата си, стареят се поизкашли и рече: - Братя, работата на добре не отажда. Българско гине ката ден. Мислихме тука със светиня му, гадахме и решихме. Църковната утвар ще закопаем в земята, тука, в олтара. Иконите и тях ще закопаем, ама първом ще увием у восъчно платно. Вие, братя, всеки да впряга колата си още днес и да кара пръст. Накопавайте, товарете и карайте пръст, ама всеки от различно място. Да не се личи, че е копано. Карайте, братя и да насипваме върху Божия храм, да затрупаме обителта. Най-отгоре ще нарежем чимова трева и ще наредим, храсти щем насади, се едно могила насред село има. Да са пази тайната от всеки, да опазим християнския си храм. Тихо излязоха из църковните двери мъжете, запрегнаха воловете и завозиха пръст и тревни чимове. Не мина време, насред село изникна не голяма могила, покрита с трева и храсталаци. Овчици пасяха връз нея, децата си играеха там. Дойде ред и това българско село падна под ятагана и потъна в тъмната робска нощ. Селяните опазиха тайната на могилата си, поколенията забравиха що крие тя. Вековете се нижеха в неволи и мъка. Кога дойде пак българско, кога изгря свободата, Бог реши да върне на потомците в селото божия храм. За награда, заради техните деди, които опазиха вярата. Един ден млад козел пасеше навръх могилата в средата на селото, кършеше от храстчето пред себе си крехки клонки, риеше с копитце. Стопанинът му дойде да види що иска този младок, кое не му е наред, че мислеше водач на стадото да го прави. Загледа се в земята под копитата му, наведе се, нещо заблестя в очите на чиляка. Зачовърка с пръст земята, зарови козарят и съгледа, метален шип се подава сред тревите. Извади ножа от пояса си, поразрови и що да види - християнски кръст излезе из пръста. Подръпна го, не се вади, яко стои, надълбоко. Затича се, повика кмета, хората. Започнаха да ровят земята всички, едва смогваха да изриват пръста. Полека, за няколко дни, пред очите на всички ставаше чудо, земята раждаше прекрасен храм. Разчистиха хората, извозиха настрани пръста, събраха се и тържествено отвориха дверите на храма. Тогава, подкрепяна от синовете си към народа приближи най-старата жена в селото, баба Ана. Треперейки, тя промълви: ”Дица, бая отдавана, кога бяф малка, моята прабаба, стогодишна, един ден ми разправяше, че под могилата в селото има божи храм. Да са повни, ама да се не казва никому. Аз бяф малко хлапандраче, не разбирах, но Господ ме накарал тия думи да повня. Заровили храма дедите ни кога селото заземал турчина и га на поробил”. Милка Маркова Действетилността: Църквата е била затрупана с пръст от местните жители в началото на турското робство, за да я опазят от унищожение. С течение на годините хората спрели да говорят за нея и следващите поколения не са знаели за съществуването и. Чак в края на 19 век църквата е открита случайно от пасящ над нея козел, който разровил кръста. от Сайта на Село бг