Велика беше станала рано. Измете чардака, стъпалата надолу. Напръска с бакъра по двора и чисто измете и там, слезе към плочника, и излезе пред портите. Да бъде чисто и преметено, да ухае на утрин, на роса. Не смееше да погледне на изток, към слънцето. То не беше подало още глава иззад баирите. Птиците не пееха тая сутрин, само тихо църкаха, предупреждаваха нещо сякаш. Наоколо тешеше, засветляваше, но насила.
Велика влезе в къщи, отвори момините си сандъци и извади премяната. Поглади я с длани, наведе глава и постави заруменели бузи върху коприната. Сърмата подраскваше меко, грееше оранжево и червено.
Беше казала тя на майка си, отдавна й беше казала. Майка й не повярва, гълчеше я, ръка й вдигна. Хората в селото говорели, баща й мърморел нощя в постелята. Да се вразуми, да не ходи по тъмно кой знае къде. Ще я излъже този при когото ходи, ще берат срама както сега го беряха с приказките за излизането й в потайни доби. Мъжете искат своето, но за жени вземат свястни моми, неходили. Не внимава, не слуша, акъл не взема - все това я кореше майка й, навиваше на ръката си дългите й плитки и отблизо я стрялкаше право в очите. Укорно я гледаше, заканваше й се, но не вярваше на Великините думи.
Тая сутрин и петли не бяха пели. Когато Велика се прибра след полунощ, луната вече не светеше, нощта беше тъмна и тиха, петли ни първи, ни втори пяха, трети не се обадиха. Тихо беше навсякъде, листето не трепваше.
Погледна се в огледалото и занемя. Сребърно беше около нея, веждите й черни и вити, под тях синееха големите й очи. Румено лице беше пребулила с тънка батистена кърпа. По краищата й блещукаха парички. Бялата риза трептеше върху гърдите обрамчена с черен сукман. Тънки дантели покриваха ръцете й. Огледалото бледнееше пред тази красота. „Боже, Боже, аз ли съм това? Ще ме харесат ли като дойдат?” - объркано се блъскаха мислите в главата й.
Време беше… Пристъпи и излезе на чардака. Обърна глава на изток. Разсветляваше се, Слънцето бавно подаваше чело…Велика се огледа като в сън. Никой не се виждаше нито по двори, нито по друмища. Нямаше хора, ни животни…
Тя отново погледна към Слънцето. От изток злато се изливаше по хълмовете, тътнеше нещо, бучеше, идеше. Идеше към тях, идеше към нея, все по-светло ставаше, все по-златно на изток златеше…Кованите порти на двора с трясък се разтвориха, блясък и гръм влетяха пред къщи. Златни колесници една след друга влизаха. Теглеха ги огнедишащи бели атове. Заслизаха змейове и змеици, заблестяха златните им люспи. Дворът огря все едно Слънцето слезе. Най-после видя него, нейният момък, Змеят, който я любеше, Змеят, който я искаше. Пристъпяше към нея в човешки образ. Беше красив момък, рус и синеок, целият в злато идеше да я вземе.
Никой не й вярваше. Дружките й се смееха, мислеха, че разправя за Змея щото си няма изгора. Майка й я гълчеше и дума не даваше да се чуе за Змея,че никой нямаше да прати сватове за нея. Велика си знаеше,че змей я люби, всяка нощ излизаше при него. Летяха над поля и ливади, показваше й билки, учеше я да ги знае, болки с тях да цери.Беше я водил той в неговите чертози, там навръх планината, на изток де изгрява Слънцето. Там щеше и сега да я отведе завинаги, негова Змеица щеше да стане тя, негови деца под сърце ще носи.
Бавно слезе Велика по стъпалата, повдигна очи и го погледна. Той хвана ръката й, поведе я към златната колесница най-отпред. Обърна се назад тя и погледна. Майка й, баща й, сестрите и братята й гледаха от чардака онемели без да помръднат. Махна с кърпичка Велика, седна до Змея в колесницата, трепнаха белите атове, литнаха из портите и всички литнаха след тях. Вихър, гръм и злато изчезна към слънцето и Великините двори опустяха.
„Дъщеееееееееееееее…..” - дълго отекваше майчин вик над селото, онемяло и глухо. Притъмняло на изгрев Слънце. Опустяло.
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар