Петък следобяд

Слънцето грее като за последно. Зажъднялата земя го дърпа къмто запад, а то се запънало, не ще и не ще. Селският площад все още неразбуден от следобедната дрямка се чуди къде ли окъснява тайфата от хлапета. Работният ми ден е свършил и с нетърпение очаквам да поема към къщи. Петък следобяд е.
Малкото "чавдарче" задъхано , с трясък и устрем пристига, разтваря шумно врата и ме грабва в изпотената си предгръдка. Прави засилване от място и хуква надолу. Тясното пътче се промушва шеметно между шубраци, край изгорели поляни, край зеленясали вирчета и избледнялото синьо на язовирчето, вече обсадено като пред бой от нетърпеливи рибари. С автобусчето се завръщат от работа мъже и жени от близкия голям язовир, който десетилетия вече захранва старата столица с чудна балканска вода. Няма и следа от петъчна умора сред моите спътници. Солени мъжки приказки, гърлен женски смях, закачки и дори песен волно се блъска в засенчените стъкла и литва навън, в боаза. Става ми леко и на мене, отдавна не съм се срещала с толкова неподправен живот, с такива чисти и непревзети отношения, с толкова сърцати хора. "Чавдарчето" най-отговорно гълта километрите и ето, че с лудо завъртане по един от крайградските "охлюви" ни вкарва на пътя от Хаинбоаз към старопрестолния град. Сърдития автомобилен поток ни поглъща, ръмжи заканително. Автобусчето ни чинно се подрежда в една от колоните и чака своя зелен светофар. Завива съвсем по правилата и навлиза уморено в задушните квартали.
Градът ни посреща както всяка вечер - шумен и прашен.


Милка Маркова